Вашата количка 0.00 лв.
Безплатна доставка над 30 лв.
 Виж покупката
Здравейте Гост
RSS  Сподели  Отпечатай

Притча за пшениченото зърно

ISBN: 978-954-410-005-6; Публицистика


Автор: Иван Ангелов
Издателство: Фльорир
Търговец: ВНВ-Елит
Брой в опаковка: 1
Височина: 200 мм.
Широчина: 130 мм.
Страници 320
Тегло: - гр.
Твърди корици: Не
 
Цена:
6.00 лв.
бр.

 Изпрати запитване

„Притча за пшениченото зърно” – една странна книга
на публициста Иван Ангелов
„Притча за пшениченото зърно” не е книга, която читателят може да прочете от случайно попаднала му страница или прелиствайки я. Затова и още в началото авторът със своето тънко чувство за хумор по своему предлага на читателя „13 себеиронични правила... Как да четем тази книга”. И добросъвестният (и добронамерен) читател би трябвало да приеме това приятелско споразумение.
С малки изключения тази книга е съставена от вече публикувани текстове в българския печат (1970-1996 г.). Въпреки цялата си суетност авторът очевидно е проумял, че със „стари” текстове няма да впечатли никого, и затова се е опитал да им направи един „съвременен прочит” (субективен и обективистичен).
Така се появяват т. нар. „Послеписи” (P.S. е графичният им образ в книгата), колкото и усилия и време да му е струвало подобно нещо. Тези послеписи са странни колажи от времена (минало, по-минало и сегашно) и от образи – митологизирани или демитологизирани, които съвременните (демократични) демитологизатори според собствената си терминология „демитизират” (почти като ликвидационните съвети в селското стопанство) или създават нови идеологически митове в българската история, литература и социален живот. Тези послеписи са странна апликация от идеологически черно-бели и цветни парцалчета и хартийки, странна симбиоза от някогашното Аз на автора и сегашното му (незавидно) аЗ, както той смята. Тези послеписи са явна, но и мъчителна (заради почтеността, ако някой реши, че все още я има) компилация от авторското Аз и чуждото Аз.
Публикувайки и двата текста: оригиналната публикация и нейния нов прочит, воден от старото занаятчийско правило в журналистиката („новото” преди „старото”), авторът е решил всеки негов „стар” текст да бъде предхождан от „послепис”. И дава право (в своите „правила”) на читателя да избере кое да прочетете по-напред: оригинала или послеписа...
Заради всичките тези условности може да се каже, че „Притча за пшениченото зърно” има само една безусловна определеност като „тип издание” – документалистика и публицистика – като жанр: не само със своя publicus (обществен) като съдържание, но и публицистика като форма. Нещо, което новите „медиазнатели” и старите „теоретици на печата” предпочитат да не разглеждат в присъщото единство на форма и съдържание... Въпреки жанровата определеност на „Послеписите”, авторът е разположил в петте раздела на книгата си оригиналните публикации (писани през годините) според тяхната жанрова характеристика: есета, очерци, пътеписи, писма и журналистически анализи. И както сам авторът (ниско-хорариумен преподавател по журналистически жанрове в колеж) подчертава, предизвикателно е използвал руско-съветското определение „очерк” вместо американизираното „портретен фичър”... А за да улесни младите си читатели, създавайки им представа за времето, в което са писани оригиналните публикации, всеки раздел започва с... „Календар на събитията”.
Въпреки опасенията си, че много от „старите” публикации няма да звучат „съзвучно” с времето, някои от тях си остават като образци на добра журналистическа стилистика.
Книгата по своята същност е безпощадна (но аналитична и задълбочена) критика (преди всичко на българския политически и социален живот, част от който, уви, е и българската журналистика), поднесена с великолепна стилистика – фино и изискано, но и лукаво и ловко, където авторът е намерил това за необходимо. Авторът се отнася достатъчно критично и към времето на социализма, към създателите на социалистическите митове в историята и литературата, към изкористените наследници на социалистическото движение, а при защитата на някои ценности читателят едва ли ще го заподозре в апологетика.
Спрямо критичността на автора заглавието на книгата „Притча за пшениченото зърно” (по един портрет за Вапцаров) звучи почти идилично. Но тя е резултат на един сантимент на автора, направил сам компютърния дизайн на книгата си, още от времето, когато той е възнамерявал да издаде само оригиналните си публикации. Сега това заглавие изглежда като „Торба с бълхи” (по името на едноименния филм от годините на Чешкото чудо): през цялото време читателят е налазван от бълхите на гнусните интерпретация и демитизации на история, общество и литература; от бълхите на бездуховността и неграмотността на българските политици и „о’собачването” (по името на героинята на Илф и Петров Фима Собак) на българската журналистика, почти престанала да съществува като „четвърта власт”...
Безпощадно критично авторът се е отнесъл и към собствената си особа: с всичките му политически, професионални и творчески тежнения – от текста на четвърта корица, до всички други, автоадресирани и „саморазголващи” автора текстове в книгата (включително и двете му биографии – „бялата” и „черната”). Да, авторът е прилежен ученик, прилежен студент, прилежен журналист, прилежен (социалистически) гражданин (сега вече – демократично-капиталистически). И макар социалното му детство да е връстник на „Another Brick in the Wall”, той не е воювал нито срещу идеологическата „физика” на социализма, нито срещу „стената на социалистическата неправда” (по собственото му признание). Тази „тухла”, казва той, „не беше нито в речниковия ми фонд, нито в стилистиката ми, нито в начина на мислене (за съжаление!). Може би и заради това „автоцензурата” (уви!) ми е била безупречна. Може би и заради това нито съм „преследван”, нито съм дисидентствал. Може би и заради това за враговете в професията си съм угодник и конформист, освен ако не решат, че съм универсално непознат и невидим”.
И точно всичко това прави „Притча за пшениченото зърно” безкрайно честна (журналистическа) книга, в която всичко „пито” e „платено”. С един почтен професионален живот в журналистиката.
За жалост тази книга няма да достигне до враговете на автора в професията му. Те просто няма да я прочетат...