Вашата количка 0.00 лв.
Безплатна доставка над 30 лв.
 Виж покупката
Здравейте Гост
 Сподели  Отпечатай

Комедии и трагедии І, том 2 (съчинения в 12 тома)



Автор: Стефан Цанев
Дата на издаване: 01.01.2013
Издателство: Жанет 45
Търговец: Алфатрейд консулт
Брой в опаковка: 0
Височина: 0 мм.
Широчина: 0 мм.
Страници 456
Тегло: 0 гр.
Твърди корици: Не
 
Цена:
17.00 лв.
бр.

 Изпрати запитване

ТЕАТЪРЪТ - ДЪРЖАВА ИЛИ РЕЛИГИЯ?

Слово, произнесено пред актьорите от театър "София" на 7 януари 1982 г.

Отдавна съм разбрал, че театърът е държава, която дълго ще съществува; и все повече започвам да разбирам, че театърът е религия, която залязва.

Сцената може да е увеличително стъкло, но зад кулисите театърът е обърнат телескоп, през който се виждат - смалени, но сгъстени - отношенията, конфликтите и морала на държавата. За разлика от държавата ни обаче театърът е за съжаление държава монархическа, където демокрацията изяжда свободата, ако всеки иска да играе царя. Театърът като истинска комуна от съмишленици, равноправни и равни, е още утопия; (и ще бъде утопия, докато малката територия на театъра е пренаселена и продължава да се пренаселва). Театърът е все  още държава, в която като във всяка държава безработните са в основата на всички недоволства, брожения и заговори; държавата, в която любимците са осъдени на деморализация.

Затова, ако добре разберем и приемем тази тъжна констатация - за да съществуваме нормално и за да работим добре, ще трябва да сме готови на компромиси и на задължителна (принудителна) толерантност. В края на краищата и да не го разбираме, и да не го приемаме - нещата са такива, каквито са, и битките на романтиците или на маниаците ще водят само до лични разочарования или до общ крах, какъвто периодически (на всеки 8-9 години) преживяват всички театри. Защото победата на недоволното мнозинство се оказва винаги погром за театъра.

Но как човек може да се примири с нещо, което разбира и не желае да приеме? Само ако вярва. Така стигаме до въпроса за театъра като религия.

Religio - първоначално означава грижа, тачене, съвестност. Обратното на което е negligere (по-позната дума) - пренебрегвам, занемарявам. Запомнете първата дума!

Някои все още пазят в плашливите си детски спомени чувството, че са влизали в театъра като в храм. Тази дума все още се среща и в някои патетични писания, но има стойност само на фалшива метафора. Защото театърът вече не е храм, ние сами девоалираме театъра, унизявайки се да молим, да мамим или да заставяме (да "организираме") хората да влизат в него. А кой вярващ ще прекрачи прага на храма, ако не вярва, че там ще влезе в съприкосновение с необикновеното и свръхестественото? Нали затова някога хората се изкъпваха, обличаха новите си дрехи и влизаха в църквите и в театрите с почтително мълчание. Би ли влязъл някой в храм, ако мисли бога за равен на себе си, и как би влязъл, ако влиза в храма не за да търси помощ от бога, а за да му дава акъл?

Точно в това положение е сега храмът на Мелпомена. Неуважението към изкуствата днес има различни причини, но най-дълбоката причина за това неуважение е видимото предимство на техниката, поради нейната полезност; полезността на изкуството не е видима. Измени се посоката на чувствата. Ние сме по-внимателни и по-грижовни към автомобилите си, от колкото към ближните си.

Но това е друг въпрос. Как народът се отнася към театъра и защо?

Към музиката хората се отнасят с респект - дори само заради респекта от нотите, които за мнозинството са недостъпна и неразбираема писменост.

Към художниците се отнасят поне с онова уважение, с което се отнасят към шивача или обущаря - могат това, което аз не мога.

Киното респектира с техниката си и с хипнозата на своята масовост.

Към поезията се отнасят като към нещо измислено и излишно, но понеже им е внушено от читанките, че Ботев е гений - мълчат си, макар че не разбират - защо?

А театъра всички го разбират, всички го коментират, всички на висок глас учат театъра какъв трябва да бъде - театърът вече не учи никого.

Затова от пиедестала на проповедници, заобиколени някога от гладни за слово тълпи (публика) - стихнахме до хала на молещи милостиня дервиши или на нагли чалгаджии, които изчисляват успеха си по броя на монетите в дискоса или по банкнотите, залепени на потните им чела.

Щом влезлите в храма не вярват, естествено е, че ще престанат да вярват и жреците и хетерите (известно е, че като няма на кого да даде причастието, попът се напива), а щом пък жреците и хетерите не вярват - на какво да вярват тогава хората? Така се стигна до двустранния цинизъм. Аз имам основание да кажа тази дума. Защото ако на нашето занимание с изкуство започва да се гледа като на производствена дейност, то и ние вече гледаме на изкуството си като на средство за печалба.

Само преди 20 години, спомням си, в Бургас, Цено Кандов плака, когато бе спряна една пиеса. Плака той не за автора, не против несправедливостта, не защото ще остане гладен или непризнат - той плачеше за ролята си!

Колцина днес ще заплачат за ролите си?... Човек плаче, когато губи нещо, в което е вложил не само труда си, а душата си, вярата си, надеждите си - смисъла на своя живот когато загуби. Човек не плаче за обувката, която набързо е скалъпил - той на драго сърце я продава с високомерието, че ощастливява другите с един излишен за себе си предмет.

Няма защо да се лъжем - в театъра бавно и сигурно се промъкна манталитетът на телевизията и на естрадата: пъргавина, рутина, повърхност, пренебрежение към "материала" (както вече наричаме и пиесите), пренебрежение поради гузното съзнание за халтура, чиято маска е професионалното високомерие: правя го, защото съм задължен, понеже ми плащат... И само тук-таме, и само сегиз-тогиз - и слава богу! - някои наивници се хвърлят като опълченци да защитят някое още нестъпкано камъче на тази отдавна превзета театрална Шипка... Защото освен всичко друго, което сме чели, че е изкуството - изкуството е изначална съпротива на човека срещу природата му, която е животинска, срещу инстинктите му за алчност, самосъхранение и йерархия, съпротива срещу всичко онова, което ни приравнява със животните и дърветата, съпротива, която ни прави хора; и ако искаме тази съпротива за човечност да не се обърне в атака срещу човечността - ние трябва да се сражаваме  със себеотрицанието на апостоли, а не с професионализма на платени наемници.

Стефан Цанев, Из Трагедии и комедии, т.2


Подобни продукти

Непризнати грехове Непризнати грехове Лайза Клейпас 0.00 лв.
Дневникът на един маг Дневникът на един маг Паулу Коелю 0.00 лв.
Тримата мускетари Тримата мускетари Александър Дюма 14.99 лв.
Сара, книга 2 Сара, книга 2 Естер Хикс 13.00 лв.